Бленуване по морските безкраи
присети пак рибарят да се кръсти.
Шумът на лодката, вълните стари
и изгревът, протягащ се на пръсти,
сгъстиха тишината под небето
и облаците грейнаха в червено.
Рибарят хвърли въдица и ето -
потрепна риба в този миг ранена.

Поспря рибарят, грабна лист хартия,
написа светло слово на вълните.
Така се замечта до икиндия,
че рибата накрая го попита:
- Какво говориш в този час с морето?
Рибарят в миг улисано се сепна.
- Изливам любовта си през сърцето.
И пусна рибата, щастливо трепнал.

Рибарят разговаря с уловена риба !.....

И разбира, че любовта към живота е по-силна от необходимата прехрана. :)))

Благодаря, че следиш моята невнимателност!
А за метафората за рибата - не си права. Въпрос на въображение е.
Ето виж едни мои риби-олтари:

НАВЪТРЕ

Пак движа се навътре.
Към собствената бездна.
А рибите мълчат
като олтари.
Рибарят плува дълго,
а после се оглежда,
съзнал, че с неми риби
разговаря.
Откривам всички знаци,
попаднали в душата.
Откривам
неоткритите пространства.
Отплували сърдечия
припомнят красотата
на цяло мироздание
от странство.

Щом твоето чаровно око съзира каквото трябва, значи всичко си е на място. :)))

PS Защо изчезна от ФБ? Поне ела по-трайно тук.

Почувствах посланието много специално - духовно, естетско, пречистващо. Благодаря, Дела!
Поздрави!

Винаги чувстваш правилно, Вени.
Катарзисът на любовта е по-силен от Аз-ът на личността.
И аз ти благодаря!